ВИЗИТКА
Боян Радев е първият българин двукратен олимпийски шампион - триумфира в класическата борба в "Токио 1964" и "Мексико 1968". Световен шампион от "Толедо 1966".
Три пъти Спортист №1 на годината в България (1964, 1967 и 1968)
Удостоен с място в Залата на славата на световната борба в Оклахома (САЩ).
Награден с две от най-високите отличия на МОК - "Трофей на президента" и медал "Пиер де Кубертен".
Носител на "Златна огърлица" - най-престижното отличие на Международната федерация по борба (ФИЛА)
Обявен за дарител №1 на Националния исторически музей на България
Семеен, през 1975 г. се жени за юристката Мария, с която имат дъщеря Галя и син Боян.

С великия Боян Радев пред в. "Труд" разговаря Владимир Памуков.

Невероятните истории в живота на Боян Радев никога няма да се опишат докрай. Просто е невъзможно. Лентата се сменя постоянно - мината, борбата, колекционерството, службата във Виена... Истински калейдоскоп на събития и герои. Едно нещо обаче може да обедини всички събития и то е "Живот в десeтката". Където и да се появи, двукратният олимпийски шампион по борба е в центъра на събитията. За него няма второстепенни роли.

"Материалният човек не става за колекционер - така започва първата си история трикратният спортист №1 на България. - Парите гепят ли те в мъртва хватка, си аут за истинското изкуство. Може да се заобиколиш с картини, но те няма да са твоят свят.

Моят първи мащабен удар в колекционерството са осемдесет картини на невероятния майстор Бенчо Обрешков. При социализма беше, някъде в Търновско съм и до мен приближава един свинар. Вони на чесън и на пот, но те бяха богати тогава. Искам да ти купя мерцедеса, казва и докато реагирам, вади две найлонови торби, пълни с пари. Точно 40 хиляди лева. Две шестици от тотото тогава. Къде ще я караш бе, човек, викам? А той искал само пред къщата да я държи, да дразнел селото.

Подадох му ключовете на мига и го инструктирах кога да се яви в КАТ да му прехвърля колата. И с мръсна газ тръгнахме с един приятел към бай Бенчо. Наизуст знаех картините, които трябваше да купя. Осемдесет по 400 лева. Натоварих колата догоре - моят човек едва се подава на волана. Голям удар! Най-хубавите му работи са сега при мен.

Над 20 години обаче бащата на един много известен наш актьор ме мъчи за една картина. Бях готов да дам над 20 хиляди долара. Направих му тази оферта, но малко по-късно се спомина. Няма и месец по-късно актьорът ми звъни и казва, че картината вече се продава. Питам: "Колко?". Отговаря "Пет хиляди долара!" Щях да изпусна слушалката. "След два часа те чакам в банката!", му казвам, ама си мисля някой да не си прави майтап. Отивам веднага там и гледам - актьорът дошъл даже преди мен и чака!".

Или първи, или никой в живота

Живот като на кино. Дами и господа, това е Боян Радев. Един славен мъж, който в събота празнува 70-годишен юбилей. Всичко в неговата история впечатлява. Независимо дали говори за химна в чест на неговите победи, за годините като каруцар или колекционер, като борец или разузнавач, като спортна звезда или любимец на държавниците...

Говорим с часове в апартамента му в центъра на София сред също уникален декор от хиляди картини, икони, склуптури... И времето не стига и не стига. Всеки "кадър" е интригуващ, носи заряд и емоция, а често и куриози, които патриархът на борбата не крие. А за повече колорит не пропуска да лансира и марковите си лафове. Като "Не стоя по къси гащи пред картините си" или "Ако си бях повярвал, че съм много умен, щях да увисна като луканка в живота"...

Пред неговата история шапка свали и Жак Рох, президентът на МОК, и през 2009-а го награди в София. А сега му прати своя "Трофей на президента" за юбилея.

Кинг Конг от Белмекен

Най-як в моя живот бях в годината на олимпиадата "Мексико 1968". Направо камък! Ток ги удряше, като ги докопах на тепиха. Нямаше празник или делник за мен тогава. Живеех като отшелник на Белмекен. На 2000 метра надморска височина близо година играех Кинг Конг. Другите слизаха до София, качваха се, влизаха във форма, излизаха. А аз все там и все тренирам до полуда - кросове, плуване, акробатика, щанги и борба до умирачка.

Бях подчинил всичко на мечтата да стана първият българин двукратен олимпийски шампион. За мен нямаше друг живот освен тренировките. На готвача на базата му донесох патрони за ловното оръжие и той - до гроб мой! Приготвя специалитети от дивеч и други глезотии. Целия персонал го бях запалил, все едно те ще се борят, не аз.

В самолета за Мексико вадя спален чувал и лягам отзад, където са стюардесите. Другите се свили по седалките - гледат и мигат. А аз пестя сили, бях пресметнал всичко в детайли как да стигна до златото.

В Мексико повече от месец маршрутът ми бе хотелът - залата - ресторантът - хотелът. Калявах си психиката с лишения. Щом усещах, че се огъвам, си представях черната филия с маслото, сухия хляб с мармалада, бедността и глада от детството. И мината, и каруцата, и това колко тежко е на безброй отрудени хора. И се връщах към целта - за победата, за химна, за България.

Цар и борец

Шегуваме се с Боян Радев, че в апартамента му добре живеят само картините. Другите начело с него сякаш скромно присъстват сред скъпоценните над хиляда платна, иконите, склуптурите... Почти всички държавни мъже на България са идвали в този апартамент. Като се почне от членове на Политбюро при социализма и се стигне до лидери при демокрацията.

Симеон Сакскобургготски е първият, за когото подхваща: "Виж, имам уникален бюст на баща му и портрет на майка му. Показах ги изненадващо, исках да го впечатля. Предполагах, че ще поиска да ги откупи на секундата. И аз да го зашеметя с голяма цена и после... да му ги подаря. Но той само почервеня като домат, гледа и мълчи.

О-о-о - тогава и аз ще мълча! Иначе ще излезе, че се натягам с дарове. "Как може, къде е била държавата да не се погрижи за това богатство? Къде им е бил моралът?" ми казва. Ама сега вие сте премиер, отговарям, ще поправите грешката. Обеща и си тръгна. Усетих още тогава, че и той ме лъже като много други. И го изпратих с празни ръце.

На жена му обаче подарих страхотно тракийско колие на 150 години. Тя е много симпатична, готина и от сърце го направих. А картини подарявам само като се разчувствам. За мен това е нещо по-ценно и по-истинско от това пари да дам. Икони обаче само подарявам, никога не продавам. За картините не се влияя от това кой купува - богат ли е, беден ли е. Истината е една - за изкуство се плаща. Скъпо се плаща.

От Тодор Живков обаче не мога да се оплача. Когато махнаха Ангел Солаков като министър на вътрешните работи, се огледаха и в мене като един от най-близките му... Имаше дори разработка във Второ главно управление на Държавна сигурност срещу мен. Всички, които уреждах за апартаменти, за привилегии и за какво ли не, се отдръпнаха от мен. Бягаха на другия тротоар, като ме зърнат.

Загрубя играта много и пробих на среща с Живков. "Искат да ме смачкат!" - докладвам аз. "Ама кой може да победи Боян Радев, ха-ха-ха?", казва той. И след този разговор - край! Никой не ме закача.

Разузнавач

По време на пика на студената война бях в посолството във Виена, шпионския център на Европа. Този период ми показа кой ми завижда и кой ме мрази. Питаха какво правя там като културен аташе, а не знам немски. И докато някои умуваха, аз направих мрежа от агенти, и то на топниво.

На две седмици пътувах Виена-София-Виена да докладвам лично на министъра. Като във филмите пет пъти носих и сменях куфарчета по Европа. Шпионска работа за държавата. Обещаваха награди и по-голям чин, но стигнах само до полковник. Колекционерството ме спаси като личност. Ако не беше тази страст, какво щях да правя? Да бъда само наблюдател на живота и с едната пенсия? Сигурно отдавна щях да съм си теглил куршума.

Хората от властта винаги са били близо до големите спортисти. Използвах това да уредя пенсии за олимпийските медалисти. Имам усет и подход за тези неща. При социализма да имаш такъв талант беше нещо повече от пари дори. Културните дейци още се гърчат и не могат да издействат пенсии, докато аз успях. Горд съм също, че съм организирал много кампании за подпомагане на изпаднали в нищета спортисти. Не всеки от тях имаше моя шанс в живота. Не го забравям!

И чудовището от Лох Нес може да надвие

Олимпиадата в Мексико се оказа невероятно изпитание за нервите. Престоят в олимпийското село беше повече от месец. Тежка аклиматизация, напрежение, безкрайна предстартова треска, жега... Направо да подлудееш. И един ден изпуших. Срещам звездата от моята категория, но в свободния стил - турчина Ахмед Аик. И му казвам: Искам да се борим. Кажи, къде и кога! Ококори едни очи, мисли, че съм се побъркал. Но работата е сериозна - уреждаме мач в турския лагер. В нашата делегация реват - не, ще се контузиш, не! Няма не, дал съм дума! Вземам един от свободняците Саид Мустафов за преводач и тръгваме. А там журналисти, камери, фотоапарати. И голямо шоу стана - борба първо на единия стил, после на другия. Аз можех да се боря на свободен, а той на класически - не. И го разхвърлях яко, много яко.

После повторих упражнението при унгарците с тежката им категория Козма - висок 2 метра и 150 кг. Така взех да обикалям лагерите, за да не подлудея от чакане. Взех им страха на съперниците още преди да излезем на тепиха. Тръгна мълвата, че съм в най-страшната си форма и едва ли не чудовището от Лох Нес мога да надвия. И най-важното - аз си вярвах, че е така.

На финала нито един българин не дойде да ме подкрепи. Само двамата турци в националния - Осман Дуралиев и Саид ме загряваха за финала. Другите стояха в стаите си и чакаха дали ще стана първият българин двукратен олимпийски шампион. Ама как няма да стана? Аз съм Боян Радев. Или първи, или никой, нали ви казах, че това ме води в живота!

Мустангът

Масленозелен "Форд Мустанг Гранде" навремето побърка България. Беше моят. Днес за колите ще ви кажа - ламарини, нищо особено. Но като бях на 26 и наоколо караха брички, беше друго. Мечтаех американска кола да имам и това е. В тези времена беше почти невъзможно, но аз го исках! Спортна звезда, млад, силен, готин, дето се вика, гъзар вече...

В Мексико ставам за втори път олимпийски шампион и минавам към втората цел - да купя там страхотната кола. От командировката имам 500 долара. Още толкова ми дадоха премия за титлата. Взех 500 заем от Петър Киров. Другите набавих от покер - всеки ден ги обирах на карти в олимпийското село.

Отивам да купувам колата и ми казват - 8000 долара. Пот ме изби. Те ми се радват и викат - готин си, амиго, и ще ти помогнем. Ще я вземеш 3 пъти по-евтино от САЩ. Звъня на нашия резидент там. Дойде в Ню Йорк, където сменяхме самолета. Дадох му парите, подписах документи и затворих кръга. След 2 месеца колата дойде в контейнер. С връзки мина на митницата - беше чудо да стане нещо подобно. Всеки вика нареждане "отгоре". Колко "отгоре" - аз си знам. Въртя едни комбинации... А вратата - леко огъната. Приятели я оправят и викат: ще се жалваме до фирмата с писмо. И хоп, след още 2 месеца, идва нова врата и 500 долара компенсация. Чудеса за България тогава. А аз през това време не слизам от "мустанга" и хвърча в небесата. Детска му работа.

Скоро ме приземиха. Министърът на вътрешните работи вади топ листа. "Това са доносите против теб за колата" - казва той. Измерих купчината - 47 см. И ме принудиха да се откажа от "мустанга". Пратиха го на резидента ни в Йордания, кара го 5 години. Скоро разбрах - в Пловдив го показали на ретрорали като колекционерски експонат с моето име на таблото. Но да завърша историята - връщам доброволно-назорлем "мустанга" и ме питат каква кола искам за смяна. И аз скромен - "Мерцедес" ще е най-добре. Политбюро ги карат и няма да дразни хората. Приеха. Как да откажат? Понякога и аз съм умен...

Картини и розова вода

Не знам колко картини имам. Като мултимилионерите съм, дето не могат да отговорят колко пари точно имат, защото трябва да изчисляват акции, дялове, имоти, проценти...

Два апартамента, населени гъсто с платна. Хиляди шедьоври! Навремето нали все някого нещо уреждах и казваха, че съм най-големият пропуск в държавата. Сега обаче съм най-големият СОТ. По-малко излизам, срещите ми са все около дома ми. Не мога да оставя това велико изкуство без надзор. Но не се притеснявам толкова за картините, колкото имам нужда от тях. Денонощно им се любувам, пия си уиски, плача... Няма как да го опиша, това е велико чувство, трябва да се преживее.

Защо не ги сложа в музей? Не искам да говоря за това, предстои ми празник на 25 февруари, и на 70 годишния си юбилей не искам да обиждам никой министър на културата или другите там замесени. Много съм лъган за музей, много, но... нека да оставим това сега, ако имат съвест и българщина у себе си ще се поправят.

Първата картина за колекцията ми е подарък от Стоян Илиев през 1975-а. С нея започнах и тогава приятели ми се подиграваха - Рембранд ми викаха. Талаш съм събирал, който струвал нещо само до Пирот, и такива работи. А аз си траех само и си следвах целите. За да успееш в България, в началото трябва да те подценяват. Иначе ще те смачкат още в зародиш. И трябва да позволиш да те подценяват до момента, в който си стигнал там, където не могат вече да те докопат и да те унищожат.

Навремето, когато купуваха розови тоалетни чинии и плочки за баня, аз влагах пари в картини. Нямаше реално пазар през соца. Платната вървяха по 300-400 лева. За мен важното беше да ме приемат художниците, интелектуалците. За да те поканят в дома си, трябва да усетят, че си открит и добър човек. Аз например, като купех картина, я плащам, но нося допълнително и дефицитни тогава продукти. Или дам още 200 лева и те ме поканят на вечеря и като се разчувстваме, извадят още нещо като подарък за колекцията ми. Такива бяха времената.

Бум настъпи с демокрацията. Страхотни сделки се направиха. Появиха се богаташи и започнаха да се купуват платна за десетки и стотици хиляди долари. И така розовите тоалетни чинии минаха на заден план.

Слабостта

Тя може да го просълзи всеки един момент. Тя е голямата слабост на силния Боян Радев. Тя е бъдеща звезда в ските - Бояна Радева. Шестгодишната му внучка вече печели медали у нас и в чужбина срещу конкурентки по-големи от нея с по... 3-4 зими.

"Шампионска кръв и талант има детето - аз съм й дядо, а Стефка Костадинова - кръстница. След първия спечелен медал журналистите я заразпитвали за дядо й, за фамилията... А след втория медал идва направо при мен и казва: "Деди, днес няма да давам интервюта, защото не съм доволна от третото място..." А аз, аз само я гушкам и плача...

32 нови сака в гардероба

"За мен медиите са правили страхотни неща, но са излизали и някои глупости. Не се сърдя. Знам кой съм и какво съм направил. Горд съм със себе си и това ми стига.

Веднъж само се почувствах унизен - написаха, че Боян Радев има едно карирано сако и само с него ходи. Затова искам да покажа сега - ето ги на закачалката (б. а. -започва да брои)32 чисто нови сака "Дакс" по над хиляда лева всяко. И си приличат - всички са каре, защото това е моят стил. Всеки, който се уважава, трябва да има стил. Моят е бомбе, пура, карирано сако, шалче, хубаво уиски..."