Симеон Щерев изпраща поредната си силна година. Златното момиче на борбата Станка Златева взе петата си световна титла, националите в свободния стил спечелиха още няколко медала. Щерев бе избран за треньор №1 на България за втора поредна година. Само ден преди Бъдни вечер специалистът даде откровено интервю за "7 дни спорт".


- Г-н Щерев, какво е Коледа за вас?
- Коледа е един голям християнски празник, който аз много уважавам, както и Великден. Това са празници, когато човек трябва да се види с приятели, с близки, с познати, с които дълго време не сме се виждали.

- Как ще празнувате, ще се събере ли цялата фамилия?
- Естествено. А след 26-и аз и жена ми отиваме в Банско, децата ще ходят на Сандански, така че ще бъдем разделени.

- Постите ли?
- Да, да. На Бъдни вечер ядем постно. Както си е по традиция, с нечетния брой постни ястия. Жена ми се грижи за всичко. Събираме се цялото семейство, кадиме тука с тамян, да изгониме дявола от къщата, и така. Както е традицията. Традицията е такава. Аз го помня от дете, от майка ми и баща ми, така правихме. С тамян кадим цялата къща да бягат дяволите.

- Като дете вярвахте ли в Коледа?
- Е, вярвахме, вярвахме в Дядо Мраз. Докато един ден не разбрахме, че Дядо Мраз е баща ми. И така.

- С всяко дете така се случва.
- Един ден, точно на Нова година, баща ми се прави на Дядо Мраз, а ние вече сме по-големи. Тогава най-малкият брат позна гласа на баща ни и вика "Татко говори, а пък Дядо Мраз носи подаръците". А баща ми се беше направил с брада, с шапка. Имаше един период, като сме били по-малки, в който сме вярвали. Кое дете не е вярвало, че има Дядо Мраз?

- А децата ви, като са били по-малки, вие обличали ли сте се като Дядо Мраз да носите подаръците?
- А, не, не. Имаше разни комшии, които се правеха на Дядо Мраз, и те минаваха по апартаментите и носеха подаръците.

- А по принцип религиозен ли сте, вярвате ли в Господ?
- Да, вярвам.

- Да, вярвам. Нещо, което не можем да си го обясним, не значи, че не трябва да вярваме.
- Има много неща, които не можем да си ги обясним, но това не означава, че те не съществуват
Никой не го е виждал, всеки го чувства по свой начин.

- По принцип винаги се говори, че по Коледа хората стават по-добри. Съгласен ли сте с това?
- Аз мисля, че хората винаги трябва да бъдат добри. Не само на Коледа. Така че не вярвам, че само на Коледа трябва да бъдат добри или пък стават по-добри. Човек през целия си живот трябва да бъде добър.

- А така ли е според вас? Добротата не изчезна ли в последните години? Накъде върви българинът?
- Аз гледам, че повечето хора са по-озлобени, по-загрижени са, но това е все пак вътрешно усещане и зависи от това човек как живее. Дай Боже, да се оправим и България да се оправи. Да може и ние да живеем нормален живот като "белите хора". Да получаваме толкова, колкото са ни необходими да си покрием нуждите, да можем да ходим на почивка. Това са нормалните човешки радости. Не говоря да бъдеш много богат, а да имаш, колкото да живееш нормално. На лятна почивка, зимата да отидеш да си починеш. Нормални неща.

- Само битовите проблеми ли озлобяват хората?
- Аз мисля, че това е едно от нещата. Когато работиш, а пък не си възнаграден така, като се полага, защото живееш в България или живееш в Африка, нормално е да не се чувстваш както трябва. Да речем, както един работник в Англия или един работник във Франция, в Германия. Ние се трудим като в целия свят, а пък получаваме като еди-какво си. Мисля, че това е много важно - човек да бъде спокоен, че може да отгледа децата си, да знае, че може да си плати сметките. Това са нормални неща.

- Как се променят отношенията в годините? Преди години като че ли хората повече си помагаха, а сега не е точно така...
- Да, аз също мисля така. Ние сме това поколение, което хвана всичко - и социализъм, и комунизъм, и преход, и капитализъм, какъв ли строй вече не минахме. Ние просто видяхме от всичко. И сега, в интерес на истината, мисля, че хората са по-загрижени, по-притеснени са някак си. Преди не че имаше толкова много и сме били богати, но някак си беше по-спокойно.

- Вие работите с много млади хора, млади борци. Какво виждате в тях? Как гледате на живота?
- Не мога да кажа, че са като нас. Има единици, които са всеотдайни, постигат си резултатите, но доколкото си спомням, ние едно време бяхме много всеотдайни в това, което вършехме. А сега много по-малко хора искат да се отдадат на спорта.

- А защо се получава така?
- Промениха се, много неща се промениха. Спортът не е лесен, напротив - труден е, там натоварванията са много големи. А пък не е адекватно заплащането. Да кажеш, че ще си оправиш живота от спорта, няма как да стане. Навремето спортът беше държавна политика, много добре се грижеха за тези, които бяха добрите, и осигуряваха работа на спортистите. В момента мисля, че има още какво да се направи в това отношение. За да можеш да запалиш един млад човек, наистина да го запалиш, трябва да има държавна политика, имам предвид още от училище, спортно училище, университет и т.н. Да речем, в Америка стимулът на един спортист е да завърши образованието си, защото е много скъпо, стимулът е той да тренира да бъде добър спортист, за да може да изкара 5 години и да може държавата да му плаща. Някакви такива неща трябва да се случат тук, в България. Едно време в Министерството на отбраната имаше много спортисти, които бяха назначени там на работа, в Министерство на вътрешните работи - също. Това са неща, които сега ги има в Италия, има ги в Америка. Добрите спортисти са или в армията, или в полицията. И при нас го има, но трябва да се разширява, да вземат повече хора. Не случайно световните ни шампиони Мишо Ганев и Станка Златева са служители на МВР. Имат необходимото спокойствие, спокойни са за утрешния ден. Просто са осигурени. Какво му трябва на човек - той трябва да бъде спокоен. Не богат.
Богат няма как да стане, но да има нормален живот
Това се получава, когато те са служители на министерството. Те са спокойни, те си получават заплатата, те си вършат своята работа да се световни шампиони и представят България. На нас какво ни трябва - да се гордеем с тези българи, които прославят България. Защото ние сме българи.

- По-лесно ли се предават младите сега?
- Не. Не мога да кажа такова нещо, защото има много млади момчета и момичета, които искат да станат. Но като цяло вече са много по-малко. По мое време имахме по 6 човека в категорията, които не знаеха кой ще участва. Бяхме толкова добри. Сега в една категория ако има един, е добре. Един класен състезател се прави, когато има много класни състезатели, когато има конкуренти вътре в отбора. А в момента не мога да кажа, че има такава конкуренция.

- Да поговорим малко за семейството ви. С жена ви сте заедно от много време. Какво е важно за толкова дълъг брак?
- Аз мисля, че всичко е въпрос на компромиси. Аз не съм идеален, жена ми не е идеална, нито пък има някой, който е идеален. Идеални хора няма. Всеки човек си има недостатъци. Въпросът е положителните черти на човек да бъдат повече от отрицателните, за да можеш да понасяш партньора си, да не те дразни, да можеш спокойно да живееш с него. Иначе няма как да се получи.

- Компромисите повече от ваша страна ли са или от нейна?
- Аз мисля, че и от двете страни трябва да са компромисите. Не може само единият да прави компромиси. Животът е едно споразумение - аз така го разбирам. Ти правиш това, аз правя това, на мен това не ми е приятно, на мен това ми е приятно и мисля, че така може да има някакъв съвместен живот. Иначе аз да правя другото, ти да се дразниш от мен и да живееш с мен - така няма как да стане.

- Доста време сте по лагери, в залата. Как издържа тя? Предполагам, че доста време не сте вкъщи.
- Да, така е, но моята жена е свикнала, аз съм в големия спорт отдавна, даже бях още по-зле преди. Като състезател от 12 месеца ние имахме 12 лагера в годината. Бях целогодишно на лагер, а тя сама с двете деца. Така беше, тя е свикнала на това, а плюс това има с какво да се занимава тук, има и две внучета, даже не й стига времето. Няма време да скучае.

- На какво искахте да научите децата си и на какво сте ги научили? А сега и внучетата.
- Аз мисля, че всеки един човек трябва първо да си намери пътя и с какво иска да се занимава, да може да се реализира в своята си дейност - дали ще е спортист, дали ще е учен, дали ще е учител, няма значение какъв. Просто да си намери пътя, той да си избере пътя и да го следва, това е по-важното. Другото, на което винаги съм ги възпитавал, е да няма измами, да няма лъжа.
Човек трябва да бъде честен към другите, да уважава възрастните, да уважава по-големите
Това са нормалните неща, които са първите стъпки в семейството, и ако това не научи детето, ако не уважава родителя си, той няма да уважава никого.

- Един от синовете ви последва вашия път - стана борец. Вие подтикнахте ли го към борбата, или той сам си я избра?
- Не. Сам си я избра. И двамата тренираха и футбол, и борба. Единият избра футбола, другият - борбата. Всеки сам си избира. Аз бях футболист като малък, започнах с футбол, но избрах борбата, защото ми хареса повече. Важно е и човек на кого ще попадне. Моят треньор, който ме вкара в залата, беше много общителен човек. На едно малко момче какво му трябва - да има майтапи, да има разговор, да почувстваш, че си важен. И така ме вкара в залата и до ден днешен съм в залата.

- Вие така ли процедирате като треньор? Предполагам, че има треньори, които познават много добре борбата, но не могат да влязат така в живота на децата?
- Аз мисля, че един треньор трябва не само да ги учи на хватки, а да бъде педагог. Той трябва на всичко да ги учи. Да ги възпитава, да изгражда личности. Големият спортист трябва да бъде голяма личност, да е пример на младите хора. Как ще даде пример, ако е измамник или лъже. Даже става обратната реакция. Един голям спортист трябва да бъде голяма личност, да бъде с добродетели.

- Борците често отсядат при вас.
- Ние тук тренираме, отидем, хапнем, пийнем. То това е да можеш да общуваш с хората, с които тренираш. Всички стават семейство, ние сега сме си едно семейство. Но по принцип борбата винаги е била едно семейство. Не само в България, не тук, в София, а в целия свят - борбата е едно семейство и сме много задружни. Аз нямам проблеми да отида в Москва - да ме посрещнат, да отида в Токио - да ме посрещнат, да отида в Лондон. Навсякъде имам хора, приятели, които могат да ме посрещнат, както и аз мога да посрещна всеки един борец. Имаме много познати, много приятели. И се държим много. И това е истината - борците много се държат, където и да отидеш, само въртиш телефона, посрещат те и оттам нататък грижи нямаш в която и държава да си.

- Това ли остави борбата на върха на българския спорт, защото други наши традиционни спортове, например в щангите, се изпокараха, в атлетиката се карат и т.н. Само борбата изглежда място, където няма такива скандали, междуличностни конфликти и т.н.
- Тези скандали винаги ги има по отношение на работата, има някакви търкания, въпросът е, че вътре в кухнята трябва да се решава всичко, не трябва да се изнася от кухнята. Аз така смятам. Лесно е да направиш скандал, това е най-лесното. Въпросът е, като направите скандал, си го направете вътре в кухнята, като в едно семейство. Вие с жена ти може да се карате, но не го изнасяте навън. Карайте се, но направете всичко да бъде мирно и тихо и да могат да вървят нещата. Карането става, за да могат да вървят нещата. Когато има проблеми, ние може вътре да си се караме, да се бием дето се казва, но накрая въпросът е това да бъде в полза на борбата, в полза на нашата работа. Не бива да бъде достояние на цяла България или на целия свят. И всъщност пак нищо градивно не става.

- С караници няма как да стане.
- Въпросът е да се съберат всички. Щангистите имат добри спортисти, добри специалисти. Аз мисля че винаги трябва да има консенсус, да има разбиране, да седнат да уточнят нещата. Навсякъде така трябва да бъде.
- В щангите шампионите не могат да си премерят медалите, не могат да се разберат.

- Изглежда това е българското нещо, което си е останало. Не знам от кой ни е останало, но когато нещата започват да вървят, всеки започва да мери кой е бил най-важният и най-великият.
Няма най-важен и най-велик.
Цялата работа е толкова комплексна и не можеш да кажеш, че един човек прави нещата. Ето това е проблемът на българите - като тръгнат нещата, независимо дали е в спорта или в нещо друго, тогава почват да мислят и да се тупат по гърдите и започват да се карат.

- Разбрахме, че ще правите нова зала за борба вкъщи.
- Тя е готова. Хубаво е да имаш една такава зала. Има такива дни, в които може индивидуално да поработиш със състезателите., на спокойствие. Защото там в голямата зала много хора, вика се, няма как, а тук спокойно може да се поработи. Има нужда от такова място.

- В края на годината след толкова много състезания, лагери и т.н. чувствате ли се уморен?
- Уморен съм, честно казано.

- Физически или психически?
- Психически и физически. Сега покрай празниците десетина дни в Банско ще си почина. И започваме новата година отначало.

- Как се зареждате за всяка следваща година? Когато сте на лагери, сте в залата по 6-7 часа.
- Така е така е. Положението е тежко, но короната трябва да се носи.

- Вече втора поредна година треньор на годината. Спират ли ви хора по улиците?
- Да.

- И какво ви казват?
- Поздравяват ме, поздравяват ме за успехите и на Станка, и на Руди, и на Мишо. Хората много се радват. Заслужава си човек да се потруди повече, за да може да направи радостни толкова много хора. На Станка особено много й си радват. Тя е обикновено момиче, не е някое да се надува. Здраво стъпила на краката, грандоманията не я хваща. И за това може би я харесват. Каквото мисли си го казва, истинска е.

- Важно ли е за успеха да стоиш твърдо на краката да си истински, да не се надуваш?
- Много е важно, да. В момента в който си помислил че си нещо много голямо, ти вече не ставаш за нищо. Нашата работа е постоянна, упорита и постоянно трябва да добавяш нещо към това, което имаш. Ако ти не добавяш, вече изоставаш. Такава е нашата работа. Трябва да добавяш - независимо дали ще е техника, тактика, сила, психика. За това Станка е на върха - защото добавя и постоянно търси новото. Иначе не се става лесно 5 пъти световен шампион за 6 години. Малко са тези спортисти които успяват да се задържат така на върха. В България е само една за сега. Само тя, няма друг спортист с такива успехи.

- Очакванията винаги тежат, предполагам, че и на нея много й тежат. Как се опитвате да я успокоявате да премахнете това напрежение?
- Ние си говорим постоянно за това. Една олимпиада то си е като световно първенство, само че напрежението на олимпиадата 1е по-голямо, защото залогът е по-голям и интересът е по-голям. Иначе като сила си е равно на едно световно първенство. Тя 5 пъти е победила света, така че не е проблем. Трябва да изключим психическото напрежение от това че е олимпиада, ще се борим все едно е световно първенство. Противниците са едни и същи, няма други противници, но въпросът е, че ние трябва да освободим психиката. Това е най-важното. Мисля че тя е разбрала това, сама го разбра на олимпиадата в Пекин. Напрежението не е нещо, което ще й помогне, напротив - то й пречи.

- Предполагам много пъти са ви задавали този въпрос, но с жени или с мъже е по-лесно да се тренира?
- Аз мисля, че не е проблем да се работи и с мъже и с жени. Зависи от самия състезател. Ако той е качествен състезател, ако има желанието да стане, се работи лесно. А когато един човек не иска да стане, трябва да го караш на сила и като пъдарин да го пазиш, да го гониш. Така няма как да стане. Винаги съм казвал - ако един спортист не иска, аз два пъти не искам.

- Хората са си казали насила хубост не става.
- Не става. Аз го знам това, разбрал съм го и съм им го казал. Като видя, че някой не иска просто, аз вече два пъти не искам. Да си търси друго място.

- Бяхте номиниран за мъж на годината как гледате на тази номинация?
- За мен да бъдеш мъж трябва притежаваш много неща. Това, че аз съм постигнал резултати в моята област, не ме прави повече мъж от някой друг. Така мисля аз и мисля, че Стефан (Стефан Стойчев, който помогна на много хора да се спасят от катастрофиралия през лятото автобус на магистрала „Тракия" - б.а.) заслужава да бъде мъж на годината за неговата смелост. Защото малко останаха хората, които да реагират по този начин. Това е мъжкото - да спасиш живота на човек, да спасиш много хора, да рискуваш своя живот. Мисля, че той заслужава, независимо какъв е, аз не го познавам. За мен това е мъж, който наистина рискува своя живот. Аз съм виждал какви ли не ситуации - катастрофа и всеки отминава и бяга. Така че чест и почитания на такъв човек. Защото на всеки може да му се случи да катастрофира и ако няма такива мъже, които да ти помогнат, ти си отиваш.

- Кои са най-важните, които правят мъжът мъж?
- Преди всичко той трябва да бъде доблестен човек, да бъде с морални качества. Да е честен, да е добър, да е отзивчив, до помага, да е щедър, да е с голямо сърце. За мен това е истинският мъж.