16-02-2014

На 78 години масивен инфаркт покоси големия Еньо Вълчев. За 6 години - между 1962-а и 1968-а, великият борец става първият български спортист, който печели и трите най-престижни титли - олимпийска, световна и европейска. Освен това великанът на свободната борба в кат. до 70 кг. има пълен комплект медали от олимпийски игри - злато от Токио 1964, сребро от Мексико 1968 и бронз от Рим 1960. Световната си титла печели в Толедо през 1962-ра, а европейската от Скопие 1968 дублира и в София 1969.

Роденият на 4 януари 1936 г. в село Полски Градец, Сливенско, ас има още купища отличия от престижни първенства и турнири. И освен това - 14 пъти е шампион на България, цели 14 години защитава родната спортна чест в националния отбор. Записва и уникалната поредица от 304 борби на международния тепих, от които губи само 17.

По борбата се
увлича заради
брат си

Господин Вълчев е също голям майстор, пише "Труд". Преди това малкият Еньо иска да става футболист, но под давление на батко си бързо се преориентира към тепиха. Първоначално схватките му са само на много популярните по онова време масови селски борби - през летните и есенните месеци преборвания има едва ли не всяка седмица. С традиционната награда за победителя агне, шиле или дори овен. Легенди разказват, че преди да започне да тренира Еньо Вълчев вече е събрал цяло стадо от народните борби...

След като се уволнява от казармата, бъдещият шампион вече е състезател на димитровградския "Миньор", където треньор е и брат му Господин. Преди това първият му учител по физическо възпитание Ангел Иванов го е извел освен до много победи в селските борби и до титлата на областта.

През 1956 г. вече е национал, но през следващата е отстранен от представителния отбор на България заради "занижена отговорност към режима". По същото време Еньо се е върнал към първата си любов - футбола и е

дясно крило в
отбора на
Димитровград

Дори и по-късно, когато вече е елитен борец, към него постоянно идват покани от местния футболен тим да го подсили за един или друг мач.

Много е изписано за конфликта между Еньо Вълчев и тогавашния шеф на световната борба Роже Кулон. По онова време нашият борец е принуден да понесе доста подигравки от съотборници и приятели, че е станал жертва на съдийски безобразия, защото не обръщал никакво внимание на Кулон, който го харесвал и като борец и като мъж - французинът не криел хомосексуалността си. Така или не - Вълчев е жертва на арбитрите на две големи състезания.

На първите олимпийски игри, на които се състезава - в Рим през 1960 година, реферите "не виждат" два туша в полза на българина, който остава с бронз. По онова време регламентът е несъвършен - събират се точки от всичките борби, в които състезателят е участвал. Така Вълчев е трети, но се е борил шест пъти, а шампионът и подгласникът му са участвали в по пет схватки.

За третото място получава 600 лв. премия от държавата, както и телевизор и хладилник от общината в Димитровград. Освен това вече е "назначен" като миньор с добра заплата. После, като спира със спорта, разказва, че му се е случвало да слиза да работи в мината...

На европейското в Истанбул през 1966 г. Вълчев печели титлата, като на финала побеждава грузинец. Половин час по-късно публиката на ст. "Митхат паша" дюдюка, защото е обявено, че според новия регламент Вълчев не е шампион, а е носител на бронзов медал.

На световното първенство Делхи 1967 историята се повтаря - Вълчев върви като танк напред и прегазва с 4:1 фаворизирания иранец Мовахед. Два часа, след като Еньо вече е анонсиран като шампион от съдиите, двубоят е пререшен от жури д'апел под диктовката на Кулон. И за Вълчев пак остава бронзът. Затова, когато французинът през 1969-а обявява, че борец като Еньо Вълчев се ражда много рядко, получава в
отговор ругатня в лицето от коравия българин.

А че Еньо не си поплюва и

не се прекланя
пред никакви
авторитети

говори и тежкият му конфликт с един от зам.-председателите на Българския съюз за физическа култура и спорт (БСФС) по онова време - Филип Генов. Шефът не разрешава Вълчев да пропусне световното в София 1963, след като година по-рано вече е станал първенец на планетата в Токио (държавната премия тогава е 1000 лв). Така пред родна публика борецът, който е с нарушена подготовка, остава единствен без медал от националите.

На всичкото отгоре Генов публично го обвинява, че заради неговия провал в София българският отбор е изпуснал комплексната титла. Тогава Еньо му отвръща с много популярната си фраза: "Аз не исках да се боря на това европейско, накарахте ме насила. Ще стана първи на олимпиадата в Токио и ще те ударя с медала по челото."

И точно така се случва. Когато година по-късно Еньо печели олимпийската титла в Токио, побеждавайки на финала германеца Рот, спортният началник ден по-рано е отзован от игрите. Доста по-късно двамата все пак се срещат в коридорите на Спортната палата. Генов тръгва да го поздрави, а Вълчев вади от джоба си златния олимпийски медал и с него го удря през гърдите.

Много драма има и в олимпийското участие на Еньо Вълчев в Мексико през 1968 г. Тогава в схватката със съперник от САЩ българинът води с 9:0 точки, но се контузи. Лекарят установява -

две счупени
ребра

"Спирай, паметник ли искаш", обръща се към него докторът на националния отбор. "Не, гроб искам!", отговаря изпадналият в състезателен транс Вълчев. Резултатът вече е 9:9, но Еньо геройски въпреки силните болки триумфира със 17:9.

После на финала за титлата излиза на обезболяващи инжекции срещу стария си съперник Мохавед. Иранецът печели с 1 точка, но след края на борбата Еньо Вълчев силно се смее. По-късно често казва, че той е бил щастливият олимпийски вицешампион в Мексико Сити.