Петкратният световен и пет пъти европейски шампион по класическа борба Александър Томов даде интервю за в. "24 часа", което ви предлагаме.

ВИЗИТКА

Александър Томове роден на 3 април 1949 година в село Склаве близо до Сандански. Има го в залата на славата на световната борба, която се намира в щата Оклахома. Пет пъти е бил световен шампион (София'71, Техеран'73, Катовице'74, Минск'75 и Сан Диего'79), а при дебюта си в Едмънтън през 1970 г. заема шесто място. Печелил е 5 златни медала от европейски първенства (Катовице'72, Хелзинки'73, Ленинград'76, Букурещ'79 и Йонкьопинг'84), има сребро от Мадрид'74 и Осло'78 и бронз от Берлин'70. Три пъти завършва втори на олимпийски игри - в Мюнхен'70, Монреал'76 и Москва'80.

Първата му титла е от балканиадата в Констанца през 1968 г. Бил е и световен студентски шампион. Носител е на пояса на турнира "Никола Петров" за 1972 г. В момента е президент на борцов клуб "Левски".

 

- Как сте, г-н Томов?

- Добре. Работя здраво, виждам се с приятели.

- Познават ли ви още хората?

- Сега, докато да дойда до мястото на срещата ни, ме спряха 10 души. Не знам дали е заради ръста, килограмите, или златните медали. Младите и те ме заглеждат, дори ги чувам как си шушукат кой съм. Не мога да се оплача. Никога не съм страдал от мания за величие, свикнах хората да ме познават. Навремето нямаше толкова коли, пътувахме с тролея или трамвая. И те поздравяват, някои дори те критикуват. Последния си автограф обаче дадох на Жан-Клод ван Дам.

- Как стана това?

- Бяхме заедно на един рожден ден. Там ни представиха, казаха му кой съм и той ме изгледа заинтригуван. Тогава се сетих, че Кирил Петков ми е направил едно нещо като дипляна - с всичките медали, снимки. И Ван Дам се захласна по краката ми. Аз винаги съм бил като дърво в краката. В хубавия смисъл де - здрав! И той вероятно осъзна за какво става въпрос. Поиска ми автограф, и аз си взех от него, снимахме се заедно. Много беше хубаво, че е дошъл да се снима у нас. Винаги ми е кеф да гледам филм, който е правен в България, дори да не е хубав. Сега чакам да излезе техният и ще го гледам.

- А с тези имена не ви ли бъркат с другите двама Томовци?

- Заради онзи - политика, в един момент исках да си сменя името. Всъщност на мен фамилията ми е Лазаров, така съм и по паспорт. Но от времето, когато се състезавах, остана Томов. Още като дойде демокрацията и оня започнаха да го споменават, доста хора се бъркаха и ме питаха дали съм аз. След това, когато почна да се шуми за това, което е направил, особено в ЦСКА, понякога отнасях и по някоя злобна забележка - да не си ти оня Александър Томов?

И ходи обяснявай, че не си ти. По принцип такива като него има още доста хляб да ядат, за да са достойни за това име. Все пак е на световен шампион и на световен писател.

- А писателя познавате ли го?

- Запознаха ни. Прекрасен човек. Тих, спокоен. Поговорихме си много с него, колкото позволяват отношенията на един борец и един писател. Накрая му пожелах да напише тепърва най-добрите си книги. Винаги ми е доставяло удоволствие да се срещам с него. Понякога се засичаме на някой прием и поне на мен ми е много приятно.

- А с другия, с политика, виждали ли сте се?

- Не. Той е в друга сфера, лети някъде горе в небесата. Само веднъж ми казаха, че сме заедно в един полет от Варна. Ама командирът взе, че обяви, че аз съм в самолета, а не вицепремиерът. От обида ли, от какво ли, не посмя да дойде при нас. И така е по-добре. Той иска да краде от България, а аз съм дал всичко на България. Това е голямата разлика между спортиста и политика.

- Как започнахте с борбата?

- Случайно. Имах един приятел в училище - Милчо Димитров, викахме му Пушека. Заедно бяхме в това специалното, което изкарваше металурзи за "Кремиковци" в Ботунец. Той тренираше борба и един ден ме заведе в салона. Спомням си, че всички ми се смяха, защото стъпвах като в паници на тепиха. А вече бях на 16 години, бях висок, сигурно съм бил и над 90 килограма. Първите хватки ми ги показа Иван Цолов, но истински се хвана за мен Веселин Маринов. И така попаднах в спорта. След това минах в "Спартак" и толкова е кратка цялата история.

В началото ми беше много трудно. Особено след като завърших училище и изкарах казармата. Дори почнах работа в "Кремиковци", бях стоманолеяр. Всъщност разливчик - тези, които разливат метала във формите. И ми беше бая трудно да съчетавам двете неща. Да се прибираш до Ботунец, не беше лесна работа. Сега с колата ми се струва, че е в центъра на София. Ама тогава изпускаш автобуса и има да висиш един час да чакаш другия. В такива моменти съм се отказвал от спорта почти всеки следобед. Беше ми адски трудно. Една сутрин се успах след тренировки и началник-смяната ми заяви, че трябва да избирам дали да съм разливчик, или борец. И аз се махнах. След 2 месеца се сетиха, че нещо не съм по разпределение. Викнаха ме, ама вече бях волнонаемен в МВР, бях станал балкански шампион. Занесох им една бележка и забравиха за мен. Сигурно са изпуснали страхотен леяр.

- А защо избрахте класическата борба? Според специалистите е по-трудна от свободната.

- Просто Пушека беше класик и ме заведе в часа на класиците. Ако бях влязъл в часа на свободния стил, сигурно щях да го почна него. Иначе борбата си е борба. Независимо от стила. Вярно, при класиката трябва повече да използваш главата си, но пък и в свободния трябват специфични умения.

- А преди борбата нещо друго спортували ли сте?

- Е, в училище всички спортувахме. Обичах волейбола и баскетбола, защото ми се удаваха. Просто бях висок. За футбол определено не ставах, защото не съм бърз в краката.

- Коя е любимата ви хватка?

- Хвърляне през гърди. С това станах известен. Може би имах доста здрави ръце. Но съперниците ми винаги очакваха да ги хвърля и трябваше да им оправдая очакванията.

- По ваше време нямаше ограничения на категорията, както е сега до 120 килограма. Колко е най-тежкият борец, който сте хвърляли?

- Да си призная, не знам. Имаше един кубинец, беше 150-160 кила. Другите също бяха доста масивни. Всъщност въведоха ограниченията след един турнир в Плевен. Имаше един румънец, който направо си имаше цици като жена. И един сърбин започна да го щипе по тях. Грозна работа! Присъства и покойният вече президент на международната федерация Милан Ерцеган и тогава реши да има ограничения в свръхтежката категория. При нас килограмите никога не са били от значение. На първо място е техниката. Поне в старата борба.

- Като че ли не ви харесва това, което виждате днес на тепиха.

- Днес правилата са други. Борбата се промени, не знам дали е за добро. Преди имаше три минути движение, опитваш да измориш съперника. Дебнеш го всяка секунда. А сега имаш една минута и те свалят в партер. Така си почиваш и просто се губи от атракцията. Чувам, че след олимпиадата ще има още промени в правилника. Ще объркат хората още повече.

- Спортната ви кариера бе доста дълга. За какво ви е най-много яд?

- Това цяла България го знае. Че не станах олимпийски шампион. Аз обаче вече забравих за тези моменти. Достатъчно съм постигнал и без това. Просто така ми е било писано. Мога да намеря един куп аргументи и извинения, но няма да съм честен. Нямам извинения за това, което се случи на олимпиадите.

За мен това е затворена страница, такава е била съдбата ми.

- Предстои олимпиада в Лондон. Какви са очакванията ви?

- Борбата отново ще бъде спорт номер 1. При класиците имаме 2-3 момчета, които могат да вземат медал. Един да стане шампион, ще е достатъчно. В свободния стил също имаме шансове. И накрая идва Станчето. Тя е уникален борец, състезател. Този път няма да направи грешката от Пекин и смятам, че ще успее.

Няма да забравя как ми се обади Симо Щерев да ме навива да дойде в "Левски".

"Бат Санди, гарантирам, че всяка година ще става шампионка!"

Така и стана. Те са уникална комбинация от треньор и състезател. Мнозина подценяваха Станка в началото. Много се радвам, че вие, журналистите, я оценихте.

- Но мнозина не приемат женската борба на сериозно.

- Това са хора, които още живеят в каменната епоха. И тогава са смятали, че жената трябва да седи в кухнята. Няма мъжки и женски спорт. Особено пък борбата. Тя затова е толкова интересна, защото всеки като малък я е практикувал. Борил се е с баща си, с майка си, със сестра си. Този, който не я приема, да заповяда поне веднъж в залата, за да види за какво става въпрос. Каква жар, какъв хъс има в тези момичета. Но дървени философи в България колкото искаш Ама нека да дойдат и да се опитат да съборят Станка. Нищо повече.

- Днес обаче като че ли конкуренцията е прекалено малка в българския спорт.

- Няма как да не е така. Скъсахме връзката точно в най-важната възраст за един спортист. Преди беше ясно: от спортното училище отиваш в казармата. Ставаш на 20. Там продължаваш да спортуваш на високо ниво. И ако си добър, те вземат при големите. Сега върнахме училищата, но когато завършат 12-и клас, трябва да им намериш някакво препитание. Това не е по силата на клубовете. И децата отиват да си търсят мястото в живота. Днес той предлага удоволствия, които на нас не са ни били познати.

Ако клубът ти няма сериозен спонсор, не можеш да предложиш нищо, дори детето да има талант. И така губим доста от надеждите в спорта. Трябва да се помисли за това. Аз за бъдещето на борбата не съм притеснен, но в другите спортове има силен недостиг на кадри. Миналата седмица бях в Сапарева баня. Откриха залата и кметът бе доста изненадан, че близо 100 деца тренират.

Това означава, че има интерес към спорта, просто трябва да го запазим. Някой сега ще каже, че въздишам по социализма, но не е така. Просто има пробойна и трябва да се намери кой да я запуши.

- От борбата излязоха доста сериозни бизнесмени. Те помагат ли?

- Някои помагат. Други се правят на ударени. По принцип всички, които са минали през "Левски", се опитват да помогнат с каквото могат. Други пък правят това с ЦСКА.

- Вие защо не станахте бизнесмен при демокрацията?

- Не мога, неми е в кръвта. Пък и вече се занимавах с клуба, бях треньор. Останах в борбата и не съжалявам. Едни хора имат глава за бизнес, други - за спорт. Аз съм от вторите.

- Спортът обаче носи и контузии. Вашите какви са?

- Каквито пожелаете. Първо си счупих ръката. След това крака. Имам дископатия от вдигането на щанги. Най-тежката ми дойде, след като станах треньор. Учих, Бог да го прости, Рангел Геровски да хвърля през гърди. И той ме закова на тепиха. Отчупи ми се парче от шиен прешлен. Проф. Шойлев, също покойник, ме закле повече да не се боря. А аз продължих. Спортът учи на дисциплина и на това да преодоляваш всякаква болка. Няма слаби спортисти. Контузии каквито искаш. В Сапарева баня ми дадоха да говоря с едно момче, което е пострадало по същия начин и вече от години е в инвалидна количка. И то звучеше здраво и разумно. Понякога, за да стигнеш върха, трябва да дадеш много от себе си. Но това е играта. Без нея няма да имаме шампиони.

- А защо винаги свръхтежките в борбата са приятели с най-леките?

- Е, това е елементарно. Просто малките са доста по-подвижни. Могат да се наведат например, да вдигнат нещо изпуснато. При нас това е доста по-трудно. И така си помагаме. Пък нали противоположностите се привличат.

- Аз си мислех, че е заради това, което остава от порциона им за дояждане.

- Не. Понякога леките ядат повече от тежките, особено преди тренировка. При тях и метаболизмът е по-различен. Горят повече. Ние, за да се изпотим, трябва доста да се потрудим. А те - направят 2 хватки и вече са свалили 2 кила. А на нас ни се налага да пазим доста по-сериозна диета от тях.

- А кое е любимото ви ядене?

- Вкусното. Не съм от тези, които се мусят. От дете ям всичко. В последните години избягвам свинското заради подаграта. Но на другото не отказвам, стига да е хубаво сготвено. Угаждам си. Просто при тези килограми трябва да се поддържам. Ям и телешко, и риба,и агнешко, и постни манджи.

- Ранътъ ли прави борбътъ?

-Не. Правят я парете, както се казва в лафа. Без паре в днешно време ниборбъ, ни спорт.

- Мерили ли сте се скоро?

- Не. Такъв кантар все още не е измислен. Но нямам притеснения от теглото си. Просто си тежа на мястото и толкова.

- Как си почива Александър Томов?

- Много обичам да се разхождам из парка, из планината. Мога да го правя с часове. Така ми е хубаво. Сега имаме един лабрадор и с него си правим разходките. Друго не ми е нужно.

- А лов или риболов?

- Това не е за мен. Опитал съм и двете. Риба трудно се лови, много се чака. Ловът пък е прекалено дълъг. Може би ме отказа една сърничка. Бяхме излезли и тя пред мен. Красиво животно. Уникално хубаво. Вдигам пушката и се колебая. Накрая установих, че не съм дори вдигнал предпазителя. Почувствах се добре, че оставих такава красота да живее. Иначе съм ходил за яребици, за зайци. Но не ми е по вкуса. Предпочитам да се разхождам, да пия кафе с приятели.