08.06.2011
Иван Раднев е един от българите, сбъднали американската си мечта. Борецът от Гурково и сребърен медалист от световното "Тампере '94" заминава за Щатите през 1997 г. Оттам нататък пътят му е осеян с много работа, но и късмет. Утвърждава се като треньор, поканен е в щаба на янките, изгражда десетки медалисти от големи първенства, а след това измисля и уреди за оптимална подготовка на състезателите. Интересът към неговите пособия е много голям и това го провокира да започне да ги разпространява по цял свят. За лого избира една от най-атрактивните хватки в класическия стил - суплес, на фона на... българския трибагреник.
Наскоро Раднев направи демонстрации и пред нашия национален отбор в класическия стил и разказа за впечатленията си за в."Труд".

Г-н Раднев, как ви посрещнаха нашите борци?
- Имаше много голям интерес, което ме радва. С треньорите Братан Ценов и Стоян Добрев бяхме по едно и също време в националния отбор и постоянно поддържаме връзка. Радва ме, че са отворени към новите технологии и търсят нови варианти за усъвършенстване на тренировките.
- Какво е равнището на българската борба като цяло? Следите ли процесите в спорта у нас?
- Постоянно имате по двама-трима медалисти от големи първенства, а това означава, че се работи добре. Имате респекта и уважението на другите държави, което е показателно, че българската борба е запазила авторитета си. Много хубаво впечатление ми направи, когато миналата година президентът на федерацията Валентин Йорданов събра всички треньори на семинар.
Това определено сплотява колектива, обменя се опит. И смятам, че точно това е правилният път, а не да се търсят интриги. Важното е да успееш да се променяш, а не да живееш с мисълта какво е било едно време. Само тогава можеш да успееш.
- Как започна вашата кариера в Щатите?
- Донякъде имах и своя шанс. След олимпиадата в Атланта през 1996-а заминах като спаринг партньор в олимпийския център в Колорадо Спринг. Изобщо не съм подозирал, че имам треньорски заложби, но от България имахме стриктна система на подготовка и тя много ми помогна там. Нещата потръгнаха. От федерацията на САЩ по борба ме харесаха и ме поканиха да помагам на техния щаб. После завърших треньорската школа в Щатите, която е много авторитетна и на много високо ниво. Всъщност аз се оказах първият чужденец, който взема диплома в тази школа.
- Там ли беше същинската ви работа?
- Малко след това. Получих предложение от частен клуб в Солт Лейк Сити за работа.
И у мен се породи тръпката да се докажа като треньор, започна да ми става интересно. След 5-6 месеца работа направих и първите шампиони на САЩ - при кадетите и юношите. И след 2 години работа получих предложение за работа в олимпийския тренировъчен център в Мичиган.
- Не се ли стреснахте?
- Напротив. Беше предизвикателство. Още повече, че трябваше да се боря с традиционната борба за американците, която е различна от свободния стил и от класическия. Но моите състезатели бързо напреднаха, станаха шампиони и в този стил на колежанското първенство. Спечелих симпатиите не само на децата, но и на родителите им. А в Щатите е много важно да станеш първи на колежанско, защото след това си осигуряваш безплатно обучение, като програмата се финансира от олимпийския комитет на САЩ, от федерацията, от университета...
- Един от вашите изявени възпитаници в последните години беше Спенсър Манго...
- Не само той, но и Адам Уилър - трети на олимпиадата в Пекин, който беше капитан на отбора, Хари Лестърн - трети на световното, Чарлз Бей, който също попадна в състава на САЩ. С тези момчета сбъднах мечтата си да отида и да имам успех на голямо първенство като треньор. Това стана на световното в Азербайджан през 2007-а, тогава САЩ спечелиха отборната титла и аз бях в този състав.
- А как се ориентирахте към изработката на уреди?
- След като бях постигнал всичко, започна да ми става още по-интересно. Но и исках да се запазя като треньор, за да ми идват нови идеи. Започнах да измислям уреди, исках моят отбор да тренира по уникална система. Задължително уредите трябваше да са в залата, за да не губят момчетата време да ходят до фитнес. Постигнах разнообрание при упражненията за подготовка и в същото време те са максимално безопасни. Така си улесних работата като треньор. Вече 10 г. тези уреди се изработват в моето родно място Гурково и се радват на много голям интерес от цял свят. А най-голямата фирма за производство на тепихи в света
"Фолдиак" има правата да ни представя на големи първенства.
- Ще помагате ли на българската борба?
- Винаги и с каквото мога. Предстои ми открита тренировка с националите в свободния стил на Белмекен. Това е начинът - човек трябва да търси все нови и нови неща, да се усъвършенства. Самият аз не знам всички упражнения с моите уреди, но това пък дава възможност на треньорите да интерпретират и да си направят уникална система за подготовка.